Виждам в очите си езеро мъка,
бушува, прелива и бясно се смее.
Изтича капка по капка по всяка стена.
Нещастна съм, като планета без свойта луна.

Умирам през ден, изяждана бавно,
от рая за който така жадно копнях.
Нима заслужавах тази съдба?
Или мечта се превърна в реалност.

Виждаш ли навън ситния дъжд?
За мен той е мътен пясък от сяра.
Сипе се тихо по мойта земя
и трови живота й тъй жален и вял.

Избърсвам кръвта от бузите черни,
изтривам очите препълнени с пепел.
Деня нов съм готова да видя
и „нежност“ колко ще мога да отпия.