Потъвах в мисли и дълбоко отричах своето начало.
Тъмно е, тъжно.
Тук никога не съм бил, а все още искам тишина.
Разкъсваща ме, мила, толкова красива.
Наситена с празнота, студена, бледа, отровена от чувства витаещи в кръга.
Меланхолията е нещо приказно.
Натравящо пленява, отпуска и убива, като нежен полъх и след него спираш.
Започнах да броя.
Едно, исках да избягам.
Две, прегърнах светлината.
Три, отправих се високо.
Толкова болка и омраза, събирана в безвремие.
Сега летях и исках да забравя.
Светло е, виждам плътните лъчи.
Силно размахвах криле.
Чувствах топлина и махах, и махах, толкова жаден, толкова прегладнял за любовта.
След секунди крилата пламнаха, очите ослепяха, а разума загасна.
