Преди много време имало едно момче, което обичало до там тъмнината, че й се отдало напълно без да се замисли. Прекарвало ден и нощ там, в тъмното, в необятните свои мисли. Срещнало се с невероятно прекрасни създания, изпълнени с магия, знания и красота, но за съжаление бавно пленяващи крехката му душа. В един момент то разбрало, че започва да се случва нещо ужасно с него. Разболяло толкова частици от нея, че нямало как да събере здравите. Докато бродело из тъмнината запълвайки дълбоките ями на любопитството си, то се отдалечело от светлината до такава степен, че изгубило пътя. Тя изчезнала за него и накрая всъщност останало само, слабо и изядено, болно от студа около него. Минали години, лутало се сляпо и точно преди да загасне и последната частица от него, последният пулс на синхронна, то си помислило: „Защо аз да не бъда светлина?“, отчаянието го довело до там, че изрекло на глас и с безкрайна вяра: „Господи дай ми сила, нека бъда“. В този момент съществото му засияло с толкова силна светлина, че тя озарила чак до изгубената негова диря. Момчето не само видяло пътя назад, но й съзряло повечето красиви създания около него. Те не били чак толкова красиви на светло. Имали стари, сухи и изпити лица, демонични, изтъкани от омраза и лъжи, обещаващи му нещо малко и искащи в замяна всичко. То не можело да повярва на очите си, грозната гледка била изпълнена от гнилост. Те стояли с уродливите си тела и се изпълвали с още повече омраза и отрова, гледайки как девствеността си отива.
Момчето извърнало поглед напред и вървяло и вървяло сигурно. То избрало своят път и знаело, че ако се върне назад ще се стопи…
