Крайностите ме плашат.
Признавам си и същевременно с това аз съм устроен да живея в тази хармония.
Научих се да слушам себе си и да правя това, което първично усещам.
Парадоксите са много, приливат.
Понякога се питам, защо по дяволите търся баланс?
А може би аз всъщност не би трябвало да съм там?
Колко ли е хладно да преминаваш от височина в низина и след това да се смееш на съществото си,
превъзбудено от бушуващи хормони и красиви психологически разтройства.
Ще излъжа, ако кажа, че аз не го правя.
Всеки го прави, търсещ начини да приспи жадните демони кървящи в главата му.
