Колкото и изморен да бях от изминалия работен ден, вечерта беше най-приказното време в моят скучен и така празен живот. Всяка нощ в един и същи час се измъквах тихо през балкона на спалнята и отивах на нашето място. Надя вече беше там, поне от десет – двадесет минути, чакаше сама в тъмното. Винаги го правеше. Веднъж ми стана интересно и се запитах защо? Аз отидох също по-рано и се скрих зад едно дърво. Тя пристигна, остави си чантата на тревата и седна. Толкова спокойна. Беше облечена в бяло, обичаше да носи бяло и в тъмното имах чувството, че виждам някоя фея от приказките. Стоях и я гледах, времето умираше всяка секунда и се раждаше в нова. Луната леко проблясваше в реката до краката й, само колко вълшебна картина. Докато я наблюдавах и чух как започна да си пее. Стана ми адски смешно, но не се издадох. Заслушах се, всъщност беше доста тъжна песен. Не чувах добре думите. Погледнах часовника, оставаха около три минути до срещата ни. Заобиколих внимателно, без да издавам звук отстрани и се появих.
– Браво, много красиво! – започнах да пляскам, а тя леко се смути.
– Чу ме как пея? Ах, толкова ме е срам. Не очаквах да подраниш.
– Да и аз не очаквах, но успях да се измъкна от къщи няколко минути, след като заспаха всички. Как си ти? Оправи ли се? Снощи не беше много в настроение. Ако искаш ми сподели. Знаеш, аз всичко ти казвам, можеш и ти.
– О, не! Не искам да те натоварвам с моите грижи и болка. Най-малко пък теб, прекалено си ми скъп. Нека поне и в малкото време, което прекарваме заедно да няма лоши чувства.
– Да!! Права си! Виж какво ти нося!
– Донесъл си ми ягоди??!!
– Да, нали ми каза, колко много ги обичаш. Реших преди да дойда на нашата среща да ти набера от градината.
– Това е толкова мило, благодаря ти. Никой до сега не е правил нещо подобно за мен. – очите й блестяха на лунната светлина. Тя започна да си хапва от ягодите. Усмихвайки се гледаше ме с очи изпълнени с толкова много щастие.
– Разкажи ми как си? – каза тя и се завъртя към мен.
– Добре съм, всичко е наред. Знаеш, работа, задължения, денят ми минава бавно и тъй в нищото. Все еднакво и сиво, добре, че вечерта виждам очите ти и ми става по-добре. А ти защо си толкова красива тази вечер?
– О, аз.. не! Благодаря ти отново, безкрайно си мил, както винаги. Аз съм си все същата всяка вечер. Май, че ти с всеки изминал ден започваш да променяш начина, по който ме виждаш.
– Е, то нищо лошо няма – обаче се замислих над думите й, защото беше права. Аз наистина се промених откакто я срещнах. С всяка изминала вечер, започвах да виждам в нея онова което ми липсваше.
– Виж Пламен, искам да ти кажа нещо. Нека бъдем приятели, познати. Ти имаш семейство, жена, деца. Какво ще почувстват те? Помисли, семейството е най-важното нещо, според мен трябва повече да го цениш.
– Обичам те, това е най-важното за мен – до сега никога не бях й го казвал, но в този момент почувствах и знаех, че трябваше да й го призная. Не можех да тъя всичките тези чувства в себе си.
– Аз също те обичам, но виждаш колко е невъзможно. От различни светове сме, сякаш толкова разбъркани реалности, сигурно ще дойде ден, в който ще се срещнем в някоя друга обща, но тук не ни е писано.
– Ще ми позволиш ли да те прегърна? – стана ми тъжно от думите й. Звучеше все едно не иска да се бори за мен, а аз бях готов душата си да дам за нея.
– Разбира се, ела до мен. – тя протегна ръка. Приближих се и я гушнах, толкова силно. Не ми се искаше да я пусна до края на живота си. Милвах лицето й, галих косата й.
– Тази нощ е прекрасна, не искам да свършва никога – когато тя изрече тези думи, остри ножове се забиха в сърцето ми. Добре, че беше с гръб към мен и не виждаше очите ми, в които сълзите вече напираха. Загледах се в ръцете й. По китките виждах все още обривите. Не я разбирах. Хиляда пъти й казах да отиде на лекър и да й предпишат нещо.
– Миличка, не си отишла на доктор. На ръцете ти все още виждам, обривите. Моля те, знаеш, че се притеснявам от това.
– Ще отида, спокойно, не ми е останало време. Пък и с времето те сами ще изчезнат. Знаеш то всичко лекува.
– Надя, колко вечери се виждаме вече? Кажи ми поне къде живееш? Сигурно някъде тук наблизо? – всъщност, като се замисля, това момиче никога не бях го срещал в нашия квартал, а града не е толкова голям. Запознахме се пак тук, на “нашето място”, което преди си беше само моето. Да преди… когато не живеех, когато душата ми беше болна и мъртва, когато с нетърпение чаках края на деня.
– Да Пламен, горе на хълма. В една двуетажна къща с баща ми си живеем заедно, той работи в завода.
– Хм, не се сещам. Това трябва да е след болницата, че дори още по-нагоре?
– Да, след болницата има няколко високи къщи, последната.
Само гледах красотата изрисувала тези прекрасни скули, устни и изобщо не мислех. В момента, колкото и да ми обясняваше не се интересувах от нищо. Исках само да говори. Гласа й ме успокояваше. Когато го слушах, забравях всичката си тъга и проблеми.
– Знаеш ли? Мисля да тръгвам – каза тя и ме погледна, някак уплашено. В очите й съзрях страх. Нещо, което не бях виждал в тях до сега.
– Добре, хайде до утре мила, по същото време. Ще дойда дори по-рано, обещавам.
– До утре Пламен.
Тръгнах да се прибирам разкъсван от чувства и притеснения. Толкова много бях влюбен в това момиче. Не исках да се крием така, исках да отидем на кафе, като нормални хора. Без да мислим кой какво би си помислил. Всичко беше толкова сложно и заплетено. Имах ужасното чувство, че се разпада, че започвам да я губя.
На следващата вечер отидох до реката и не я видях. Нямаше я. Заваля. Спомням си как се скрих под едно дърво. Чаках я почти до сутринта, но не дойде. Ходих всяка вечер в продължение на месец. Изплаках си очите, но тя не се появи.
Бях решен, като обезумял! Казах си, че всичко ще направя за да бъдем заедно. Един ден излязох от работа рано и тръгнах към хълма да търся къщата й. Исках да й кажа, че ми липсва, че не мога без нея, че я обичам. Господи колко много я обичах.. Вървях решително и нямаше връщане назад. Минах покрай болницата, стигнах до три високи къщи. Спомних
си думите й. Тяхната беше последната, висока на два етажа. Повървях още малко и стигнах до последната. Къщата беше стара, със счупени прозорци, мазилката й олющена. Двора обрасъл с високи тръни, личеше си, че там никой не живее от години. Пак, се върнах назад, защото определено бърках мястото. Полутах се още малко и видях една стара жена, която излезе от съседната къща. Толкова ми беше нервно и изморено, сякаш правя нещо нередно. Отвратително се чувствах. Пресякох улицата и отидох до старицата. Трябваше да открия адреса, от това зависеше всичко. Всичко!
– Добър ден! – поздравих старата жена. Тя ме погледна и отвори очите си широко.
– Добър да е, кажи момче, кого търсиш? Ако си дошъл до дядо ти Жеко няма го. Те отидоха с внука да прибират житото. Още не са се върнали.
– Не, не. Аз търся един човек, едно момиче.
– О, ти да не си от приятелите на Лора? Тя замина да учи. Още след бала я приеха, ама се връща през месец – жената се обясняваше и говореше, не можех да я прекъсна.
– Не, не съм от приятелите на Лора. Чакайте, изслушайте ме! Търся едно момиче, с руса коса, леко къдрава, много добра и мила. Живее с баща си. Той работи в завода на края на града ОМР-а.
Жената облещи още повече очите си и каза:
– Ти белята ли си търсиш момче?
– Не госпожо, просто исках да поговоря с нея, да я видя. Каза ми, че живее тук на близо. Надя й е името, но не откривам къщата. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя, но е важно за мен да се видя с нея.
– Момче, на колко си години?
– На двадесет и седем – старицата ме гледаше учудено.
– Ти подиграваш ли се с мене момче??
– Не госпожо, пак ви казвам, много е важно за мен да се видя с това момиче. Обичам я с цялото си сърце.
– Ела тук, влез и седни – старата жена ме покани в двора и седнахме на голяма пейка пред тяхната къща.
– Момче, това което ми говориш са небивалици.
– Госпожо, не знам, защо така ви звуча, но аз душата си бих дал за нея. Надя се казва, трябва да я познавате. Преди близо месец се видяхме за последно и тя ми разказа, че живее в ето онази къща, но това явно е била лъжа. Вече всъщност се замислям дали изобщо всичко не е било една голяма лъжа – аз се хванах за главата, защото изпитах силна болка. Нервите ми не издържаха.
Старицата ме изслуша внимателно и прошепна:
– Не е лъжа.
Аз я погледнах и притаих дъх, потънах в очите й. Усетих, че тя знае нещо, сърцето ми трепна, заби силно!
– Какво? Какво искате да кажете? Знаете ли къде да я открия?
– Преди 35 години, в отсрещната къща живееше едно семейство. Мъж, жена и дъщеря им. Лоши хора еййй. Мъжа пиеше, правеше скандали. Дъщеря им беше много гаден и злобен човек. Всяка вечер бащата биеше жена си. Не я пускаше да излиза никъде. След време тя се самоуби. Спомням си добре, какво се говореше. Прерязала си вените в банята. В същата онази къща. Малък град сме, всичко се знае. Бащата и дъщерята заживяха заедно, но тормоза продължи. Всичко беше спокойно, докато в един момент не се разбра какво става там, в тази
дяволска къща.
– Какво ми казвате госпожо? Това истина ли е? Аз.. аз не мога да повярвам. Мисля, че се бъркате. Не може да говорим за едно и също момиче.
– Истина? Момче, аз помня хората. Това беше зло, като никое друго. Зло, което е като зараза. Разбра се, как бащата в продължение на години е връзвал дъщеря си, изнасилвал я е. Толкова много мъка има там. След случилото се, никой не купи имота. Така си остана пуст. Знаеш ли как свърши всичко? Милиционерите една вечер влязоха в дома им. Съсед се обадил, защото било прекалено шумно. Ставало нещо, нали разбираш? Чул се изстрел. Когато влезли намерили момичето, завързано за китките към тавана, облечена в нови бели дрешки. Според тях, тя била мъртва от дни, а бащата се застрелял в главата. Името на момичето беше Надя, да.. колкото красива, толкова и злобна.